Величието на Волжска България
Автор Татяна Яруллина Ал-Булгари   
16 February 2008

 Още през 1938 г. българският историк Петър Миятев отбелзва, че „за историята на ония кръвни братя на дунавските първобългари у нас до днес нищо по-специално, по-обширно не е писано".¹ Също така един друг историк - Иван Манолов, през 1917 г. с горчивина и болка се обръща към българските учени:

 „Никой народ не води началото си от някакви пет или десет века: неговите физически особености и съвършенства, неговите културни придобивки... всички физически и интелектуални качества и особености са резултат на едно дълговечно земно съществуване. И колкото по-далече в миналото на даден народ можем да проникнем..., толкова по-лесно мажем да схванем неговата психология, специфични черти на характера му и други такива. Много тъмни факти по политическото и социално положение на българите от времето на Крума, Бориса, Симеона... също биха могли да се разгатнат с изучаване миналото на българския народ от възможните най-далечни епохи, и то на целия тоя народ, а не само един дял от него." ²Иван Манолов подчертава, че такова минало не се крие само около Балкана и Дунава, „то вика от­там, накъдето никой от нас не се е обърнал - от Волга, където, както той пише, „живеят още внуците на нашите деди", където се намират развалините на Великия Булгар, за което в България много малко се знаеше. Историкът подчертава, че с изучаването на оная история трябва да се захванат българските историци, фолклористи, лингвисти, „защото само с паралелното и сравнително изучаване на тия два дяла от един и същ народ ще могат да се поставят правилни научни положения". ³

Специално се спрях върху мненията на двама авторитетни учени, за да покажа, че интересът към волжките българи в Дунавска България е отколешен и траен. Старите изследователи открито са признавали своето родство с волжките тюркоезични братя мохамедани и християни, гордеели се с това, а не се срамували. Нещо повече, те са признавали и съществуването на волжките българи като етнос и през съвременната епоха, т. е. признавали са това, което сега отричат редица нови историци. Така българският учен Петър Добрев в своята книга за епоса на Микаил Бащу „Ш АН КЪЗЪ ДАСТАНЪ" смята, че волжките българи като етнос са изчезнали след монголското нашествие още през XIII век. 4 Други историци приемат, че само част от сегашното население на Волго-Уралския регион са потомци на старите волжки българи.

Тук за изясняване на проблема ще се обърна към основоположника на съвременното българознание в Русия А. П. Смирнов. Той пише: „Тясната връзки между българите и казанските татари се установява върху много паметници па материалната култура, върху антропологическия материал и по писмените извори. Тясната връзка на съвременните татари с българите е показана и в онези родословни дървета, които имат и досега много татарски семейства и които произхождат от лица, потомци на държавата Булгар. Целият наличен материал позволява да твърдим, че завоевателите-монголи не са оказали съществено влияние върху формирането казанските татари". 5 А. П. Смирнов отбелязва, че монголите са възприели старата българска култура, както и културата, донесена от Изток. Наистина монголското нашествие е разрушило най-важните градове на България и предизвикало преселване на народа на Запад и Север. Но българската градска култура силно е повлияла върху монголската. А. П. Смирнов подчертава, че град Велики Булгар през ХIV в. се е смятал за един от най-разкошните градове на Златната Орда, за “златния трон на нейните ханове".6 Трябва да помним, че знаменитата средновековна държава Златната Орда се е намирала на територията на Волжка България и културно била изцяло повлияна от нея. Жителите на Булгар в Златната Орда, а впоследствие и на Казанското ханство, се идентифицирали като българи. За това свидетелства посланието на Шерифи от 1552 г. до турския султан Кануни Сюлейман : „... столица на българския вилает - прекрасен и пълен с блага град - един от великите градове на ислямския свят - Казан, който е явление във времето и, намирайки се далеч от ислямските вилаети, няма откъде да получи помощ. "7 . Светът през XVI в. е възприемал Казан като столица на Волжка България и се възхищавал на героизма на жителите му.

С културата и историята на Волжка България почнаха да се занимават преди всичко руските историци и културолози. Те открито и дори с гордост признават, че „сливането на българо-тюркските и славянските племена е дало начало на формирането и на дунавско-българския и на руско-украинския етнос на славянска езикова основа'".8

Съвременните руски геополитици също отбелязват, че “... евразийската държава Русия е основана на съчетанието на славянския и тюркския елемент, които всъщност са формирали великоруския етнос, станал ос на „континенталната държава." 9 Именно затова „с по-нататъшното си развитие тези два етноса - славяни и тюрки “... остават стълбове на евразийската геополитика" (на Русия). "

Време е това, което признават руските политици и историци, да го разберат и съвременните български дейци. В днешната неовъзрожденска ситуация, която за българската народност има всеобхватен глобален характер, засягайки и западните, и източните българи, всяко отричане на роднинските връзки, всяко информационно затъмнение за собствените ни братя по кръв, по мисия и дух,  е несправедливо и непростимо. Тъкмо затова българската държава трябва да поощрява всеки стремеж за културното им сближаване, взаимно опознаване и взаимни контакти. Трябва да бъде създаден специален Институт за такива изследвания.

Величието на Волжка България се състои преди всичко в това. че тя е запазила, въпреки четиристотин годишната руска колонизация, общобългарската си памет, общобългарските исторически източници и е съумяла да издържи на асимилаторските и интеграционни процеси в обширния ареал на обитаването на своя етнос - в съвременните Татарстан, Башкоторстан, Чувашия, Уляновската, Самарската, Волгоградската и Астраханската област, в Москва, където до преди двайсет години са живеели над един милион казански татари, и в други области и градове на съвременна Русия.

Ние сме свидетели на забележително събитие в историята на българската народност - излизането в Оренбург на руски език на древните български хроники “Джагфар тарихъ" („Историята на Джагфар"). В Република България правата за издаването е получила издателска къща „Огледало" и в скоро време тези хроники ще бъдат отпечатани.

 

Наистина „Джагфар тарихъ” има дълга и трагична съдба. Този свод от исторически хроники е създаден от Бахши Иман (през 1680 г.), когато той е бил секретар на сеид Джагфар в Башкортостан.  „Джагфар тарихъ” е написана въз основа на много по-стари източници от ХIII-ХIV в. Повечето от тях са загубени и не са стигнали до нас и трябва да се търсят, очевидно, в арабоезичнитс страни, в Иран или Турция. Самата „История" е била написана в края на XVII век във вече загубилата напълно своята самостоятелност ВОЛЖКА БЪЛГАРИЯ с цел да повдигне народния български дух и да възкреси паметта за историческото величие на българите. Тук става дума за Котраговия клон на българите, който се издигнал иъв Волго-Уралието от VII век, по-късно приел исляма, а хуно-българския си език сменил постепенно с тюркски.

Във Волжка България въз основа на арабската писменост през IХ-ХVI в. разцъфтяват литературата и науката, запазили своите традиции чак до XX век. Така П. Знаменски, ректор на Казанската духовна академия, в началото на XX в. отбелязва, че населението на Казанската губерния (волжки българи) е изцяло грамотно.11  А критикуваният  В. И. Ленин в своето социологическо проучване „Империализмът като висш стадий на капитализма” отбелязва, че при местните казански жители (т. е. волжки българи) „има едно училище, на сто човека от двата пола, при православните — едно на хиляда и петстотин - три хиляди души”.12 Смяната на арабицата с латиница (през 1927 г.), а после на латиницата с кирилица в един момент превърнала народ с хилядолетна грамотност и култура в безграмотен.

 

„Джагфар тарихъ” е тюркоезичен паметник, написан на арабица. Но той е стигнал до нас в руски препис, тъй като оригиналът е бил унищожен от сталинските варвари. Тази „История" е запазила за нас паметта за трийсет и три хиляди- годишната общобългарска история и затова тя по право принадлежи па всички български клонове по света. Тя е част от нашата памет, наша гордост и наше културно оръжие! Но тази памет е запазил друг български клон - волжките българи, които не само, че не са загинали по време на монголското нашествие през ХШ-ХV век, а продължават да се борят за своето оцеляване и на прага на третото хилядолетие.

 

Тук ще се спра само на някои най-важни събития от „Историята", които изискват допълнителни доказателства. Според „Джагфар тарихъ"' българите обитават Волго-Уралието не по-малко от 35 хиляди години. Обикновено официалната история не обръща внимание на подобни твърдения. Така удивителният автор Кръстьо Мутафчиев е преоткрил за нас балканската праистория, но казала ли е официалната наука своята тежка дума за неговите трудове? Не е известен такъв факт. Аналогично ще се премълчава и волго-уралската ни история. Но докато българските историци не бързат да вземат отношение по въпроса и да заемат собствената си духовна територия, руската история, несрещайки никаква съпротива от страна на българските историци, се опитва да си присвои българската история. За това говори фактът, че руските историци напълно признават автентичността на „Джагфар тарихъ", но я интерпретират в своя полза, т. е. тълкувайки БАЛИСТАН като Бельгй Стан, Eней като Ной, Массагети като Московските гети, Синдиу като Синята Орда и т. н.13 Все пак за нас е важно самото признаване на източника: (понякога обаче, макар и рядко, се появяват случайни публикации на старите източници, не минали по едни или други причини през „ професионално-историческата цензура”). Към такъв тип публикации според нас се отнася и случайно оцелялото изложение на руски език на средновековния сборник от българските летописи от 1680 г. „Джагфар тарихъ"... 14 Но руските историци напълно отричат истинската възраст на българската история, защото тя е много по-стара от тяхната.

 

В същото време огромната възраст на нашата цивилизация поставя и много въпроси: откъде е възникнала тя? Била ли е тази цивилизация наследник на цивилизацията на легендарния потънал континент МУ? Или тя е била свързана с потъналия континент в Северния ледовит океан, или с потъналата Атлантида? Във всеки случаи иделцитe (праисторически българи) са се появили в Урал след някакъв страшен катаклизъм. Те са били компактна група хора, предимно мъже, посветена в начините на получаването на огън. рудодобива, физическото оцеля­ване в екстремални условия за човешкия организъм. Катаклиз­мът според древната българска поема „Шан къзъ дастанъ" из­глеждал като вечната нощ. последствие на която било заледя­ването, станало 14-8 хил. г. пр. Хр. Както пише А. Мостович: „професор Хепгут, без да прекрачва с хипотезите си границите на нашата биосфера, твърди, че най-малко преди 10 хиляди години определен клон от човешката раса, по-развит от другите раси, е направил голям скок в цивилизацията и е опознал отлично нашата планета,"15 Този напреднал клон ние можем да идентифицираме с иделците от „Джагфар тарихъ”.

 

Според тази история българите са били първите металурзи в света през суровата Ледникова епоха. Можем да я датираме приблизително 12-8 хил. г. пр. Р. Хр. Имало ли е близко до това време на територията между Урал и Волга някакво находище на метали, което би потвърждавало факта, отбелязан в древните хроники? През 1997 г. Е. Н. Черних за пръв път съобщава, че на територията на Южна Башкирия (БАШКОРТОСТАН - район, заселен от древни времена с етнически българи-башкорти), която сега влиза в териториите на Оренбургската област на Русия, се е добивала мед в мащаби, сравними само със съвременните. Този добив датира от края на IV хил. пр. Р. Хр. до края на II хил. пр. Р. Хр. Отбелязва се, че по своите размери, размах и напреднали за това време технологии рудодобивът в района на съвременния град Каргалъ няма РАВЕН НА СЕБЕ СИ В ЦЯЛА ЕВРАЗИЯ. Обемът на добивните работи е огромен: дълбочината на мините по време на бронзовия век достига 40- 42 м. Поразява и мащабът на добива - общата маса на използваните минерали според предварителните преценки се равнява на няколко милиона тона, а добитата от тях мед - на стотици хиляди тонове. Каргалинската мед през бронзовия век се пласирала върху огромните степни и горско-степни зони на Източна Европа, Урал и Сибир. Смята се, че тя е задоволявала територии с площ не по-малка от 1 млн. кв. км.16  Каргалинската мед според многобройни спектрални анализи се е отличавала със своята изключителна химическа чистота, от нея се изработвали (във вид на бронз) главно тежки оръдия и оръжия, като специални „сърпове", брадви, ножове и т. н. Забележително е, че всички медни и бронзови изделия, намерени досега във Волго-Уралските могили, включително и в културите от т. нар. ямно-полтавкинския тип, са били излети или изковани от каргалинска мед. Значи металът е задоволявал преди всичко нуждите на местното население и именно този факт доказва според нас единството на културата на древните металурзи от района на Каргалъ и Уранбаш (топографски център на рудодобива с величествени могили) с другите култури от целия регион на Волго-Уралието. Уранбашците са снабдявали своите роднини с метал и са създали материалната основа за разцвета на бронзовия век в старите български територии. „Джагфар тарихъ" разказва за тясната връзка между Волго-Уралието и Шумер, чийто народ сам се наричал „черноглави хора", както и българите. Може би реалността на тази роднинска връзка потвърждават топонимите на Каргалинското медно находище, които имат паралели с шумерските имена. Самото находище е разположено между реките Малък Уран и Голям Уран върху площ от 500 кв. км, а центърът на рудодобива се нарича Уранбаш. Названието на едни от най-старите планини в света - УРАЛ - има същия корен, както и един от урбонимите в Шумер - градът УР (на територията на съвременен Ирак). В шумерския език УР е означавало „човек, мъж" (ср. в съвр. чувашки - АР - човек, мъж, в съвр. български страж – АР, пе-чат-АР и т. н., където е станала формализацията на корена и превръщането му в служебна морфема с абстрактно значение), УРУ - град, УРУДУ - бронз, и др. Напълно е вероятно териториите и край Урал, и в Южен Шумер да са принадлежали почти по едно и също време на родствени племена.

 

И все пак Каргалинското находище от къснонеолитната и раннобронзовата епоха предизвиква много въпроси. Първоначално било ли е добивано злато в този район ? Обикновено златото се намира над медта, защото е по-тежко, и при въртенето на Земята първо се изтласква на повърхността (според информацията на инж. Стефан Серафимов). Точно по тая причина златният век предшества бронзовия в историята на човечеството. И в Сибир, и в Урал са намерени златни древни съкровища, част от които се пазят в Ермитажа, но авторът няма никаква информация за техния произход. Дали тези находки са свързани с Каргалинското медно находище или не? Второ, самият обем на добиваната мед с изключителна химическа чистота поставя два въпроса: първия - при много ниска плътност на на­селението на тогавашна Евразия къде се е пласирала тази мед? И втория - защо древните металурзи така прецизно са съблюдавали химическата чистота на метала? Аналогични въпроси са възникнали и у изследователите на древните медни находища в Северна Америка, които понякога дават обяснения, излизащи извън пределите на земната биосфера: „Следователно трябва да предполагаме, че рудниците са били използвачи единствено от пришълците, появили се изключително заради медта” 17.

 „Джагфар тарихъ" разказва, че древните българи са били забележителни градостроители. И за тази информация намираме потвърждение от археологическите данни. През 1997 г. се появи една изключителна и неочаквана информация - в Източен Урал край гр. Челябинск бяха открити многобройни градове, наречени от изследователи „уралската протоцивилизация на бронзовия век".18 Тя е концентрирана край древно -българския свещен град АРКАИМ. Волжките българи много отдавна знаят за него, но засега нямат възможност да го изследват. Според официалната информация, изнесена от археолога Г. Б. Зданович, градът „беше открит през пролетта па 1987 г. в южната част па Челябинската област в района на строителството на голяма оросителна система". 19 Територията е била предварително проучена от археолозите и по такъв начин Аркаим е бил открит и спасен. Но аерофотографиране на града се провежда още от 1956 г. (!),  не е изключено във връзка с някакви аномалии, допълнително спомогнали за засекретяването на информацията. На снимките градът прилича по-скоро на летяща чиния, а не на традиционна урбоструктура. Той представлява три пръстена от защитни стени, вложени един в друг, а цялата междинна повърхност между пръстените се пресича от радиални стени - като велосипедно колело, прободено отвътре със спици. Археолозите не предлагат разумно обяснение за подобна градска структура. Освен това в самия център на града се откроява плоска незастроена правоъгълна площадка с ориентация североизток-югозапад, функцията на която е също неизв­стна. Целият антропологичен материал бил изследван от американски учени от Чикагския университет, но тяхното описание в публикацията на Г. Б. Зданович липсва. Както отбелязва археологът, „Аркаим като голям градски и културен център е създаден в продължение на добре изразен в археологическия материал отрязък от време. Той е строен ПО ПРЕДВАРИТЕЛНО ПОДГОТВЕН И ДЪЛБОКО ОБМИСЛЕН ПЛАН (подч. От нас - Т. Я.), основните посоки на който вероятно ще се разберат... и с натрупването на палеоастрономически данни”.20

 

Фиг.1 Схематичен план на град Аркаим / по Г. Зданович/

 

Arkaim

 

 

Съществуват още редица необясними явления, свързани с Аркаим. Така в резултат на палеопочвени изследвания с установена геохимическата аномалия на почво-грунтовете под града - съставът на почвата не съвпада със състава на строителната суровина, откъдето следва, че почвената основа на града с била обогатена с „неизвестни съставки", при което са били приложени „неизвестни за нас технологически похвати". 21 Край града са открити също и „правилни структури с неизвестно предназначение" 22  , върху картата те заемат значителна площ и изглеждат като малки правоъгълничета. Липсва информация и за некрополите, които се намират извън града. Описанието на керамиката се съпровожда от мъглява и срамежлива бележка, че „опитите за класификацията на съдовете с традиционните методи предизвикали значителни затруднения”23.

 

За пръв пьт се съобщава, че Аркаим с бил център на мащабна урбомрежа с размери 400 км на 150 км, разположена по източните склонове на Урал. Тази „страна на градовете" датира от края на III хил. до средата на II хил. пр. Р. Хр. Към 1995 г. на тази територия са били открити 17 града с 21 укрепления. Най-древните от тях имат овална форма, следват кръгли и правоъгълни форми. От овалните градове най-ярките са Берсаут, Аландское, Исиней , Кизилское. С кръгла структура са Аркаим, Синтаща, Саръм-Сакла, Исиней II. Понякога кръг или правоъгълник са наложени отгоре върху овала, което говори за древните първоснови на града.

 

Археолозите признават, че може би възрастта на „страната на градовете" е по-голяма и се отнася към енеолита и ранно-бронзовата епоха. Те признават също така: че Аркаим е феномен, където са живеели локални и затворени човешки групи, които „в продължение на дълго време са запазвали традиционния набор на специални норми и технологически похвати".24 Очевидно е, че именно тези локални етносоциални групи са били лидери на тази необяснимо висока градска култура още преди разцвета на бронзовия век. Тези групи притежавали непознати за нас строителни похвати, технологии, химически знания и пр. Интересно е, че градове с аналогична кръгла структура намираме в древноперуанските култури.

 

П. Глоба отбелязва, че много тайни са скрити зад стените ни Аркаим, „обаче сега вече е ясно, че Аркаим е град, храм и обсерватория. Структурата му напомня грамаден хороскоп с диаметър 160м, с отчетливо открояващи се дванайсет зодии и  двадесет и осем лунни знаци. Точността на измеренията е учудваща, тя достига една четиридесет и три хилядна част на пълния кръг. Ученият отбелязва много красноречивия факт, че местонахождението на Аркаим съвсем не с случайно, тъй като по дължината на Урал минава най-големият на Земята геологически разлом. т.е. именно тук се намира границата между Западното и Източното полукълбо на Земята (Урал като че ли представлява нулевия меридиан). П. Глоба смята, че създателите на тачи култура са древните арии (арийци), оставили информация за града в древните текстове на „Авеста".

 

Възрастта на Аркаим все пак не се поддава на точна датировка. Предлагат се десет различни дати с много силни отклонения. Причината за това очевидно се крие в някакви излъчвания, които изхождат от територията на града или близо до него. В момента интересите на много етноси и държави са насочени към Аркаим, защото, откривайки своите корени там, етносът и държавата автоматично доказват своята древност и първенство в праисторията на човечеството. Такива стъпки правят славяните, русите, иранците, индийците и др. Според нас е време и българските учени да потърсят корените на своя етнос в земята на Аркаим в Урал.

 

Следпотопната история на българите е свързана с тяхното разселване от Урал в посока на югоизток, запад и северозапад. Тези преселвания са свързани с по-късното създаване на редица древни държави - Шумер, Древен Египет, кавказките култури, балканските култури и др.27 Не трябва обаче да идентифицираме тези древни българи с тюрките. Според нас това е анахронизъм, защото тюрките се появяват на историческата сцена много късно, през 1 хил. пр. Р. Хр. Те са запазили част от българската лексика и част от яфетическата основа на прабългарския език, който е много по-стар от тюркските езици. 28Точно по тази причина ние не можем да идентифицираме и българите със славяните, защото мисията на българите е била да оформят славяните езиково и сакрално, като включат и част от славянската лексика в своя необятен лексикален фонд.

 

Ранносредновековната история на Волжка България е свързана с разпадането на държавата на кан Кубрат през VII в. и с оформяне територията на древната (държава) Идел на държавата Волжка България, която според „Джагфар тарихъ" е просъществувала от 660 г. до 1584 г., т. е. около хиляда години. Територията й се е простирала от Енисей до Дон (вж. картата). Главните й държавни принципи са били:

1. Отсъствие на пожизнено робство.

2.  Много по-ниско е нивото на данъците, отколкото в други и държави.

3.  Половината от населението с живеело в градове, които са били повече от 250 на брой. Много от тях съществуват и досега, като продължават да структурират росийската територия: Казан, Колън (Вятка), Ибрагим-Балик (Нижни Новгород), Чебоксаръ (Шубашкар), Алабуга (Елабуга), Яр-Чаллъ (Набс-рсжни Челни), Мосха (Москва, от кан Мосха), Бугулма, Уфа, Саръчин (Волгоград), Самар (Самар от Шумер), Хазар (Воро-пеж) и мн. др. Древната Рус е била доста дълго в състава на Българската държава. Според „Джагфар Тарихъ" братът на хан Кубрат - шамбат Кий - е основал град Киев и затова източно-славянските езици заимствали от българите много думи за назоваване на редица фундаментални понятия в сферата на комуникацията, фортификацията, финансите, архитектурата, кожарството, металообработка и др.: деньги, армия, улан, усар, солдат, шеренга, чугун и т.н. 29Анализирайки руската лексика, Н. С. Трубецкой стига до извода, че „в такива важни функции на държавата като организацията на финансите и пощенските съобщения, татарското (чети - българското - Т. Я.) влияние е било решаващо".

 

Историята на Волжка България от IX до XVI в. се дели на три периода: великобългарски (IХ-ХIII в.), златноордински (ХIII-ХV в.) и казански (ХV-ХVI в.) През цялото това време Волжка България е изпълнявала своята историческа мисия като буферна зона, защитаваща Европа от монголските и други азиатски нашественици, а от друга страна, бранеща многобройните азиатски (урало-сибирски) народи от руско нахлуване. Паралелно с това честите и масови български преселвания в руските земи са формирали и самата руска етническа основа. Такива големи преселвания наблюдаваме още от XIII век, когато българите напускат своите земи по време на монголското нашествие след страшна съпротива. Именно тогава при Александър Невски се преселват Гавриил Ратша, родоначалник на Пушкини, и Гладна Камбъла, родоначалник на Романови и Шереметеви. 30 Както отбелязва А. Халиков, „още през българския етап е започнала да се създава основата на държава, която след няколко столетия ще се нарича Русия, и на онзи народ, който ще се нарича руски".31

През ХV-ХVI в. преселниците от Казанско­то царство в Московска Рус получават дворянски звания, от тях се формира високопоставеното чиновничество. Още през миналия век един изследовател отбелязва: „Князе от татарите въобще при нас е имало и има такова множество, че и досега сред обикновения руски народ всеки татарин ("чети пак „българин" - Т. Я.) се нарича княз..." 32 Българският ген към XVIII-XIX в. вече е бил така трайно и сполучливо вграден в руската аристокрация, че разцветът на руската култура през тази епоха не би бил възможен без него: Суворов и Кутузов, Гогол, Баратински и Булгаков, Глинка, Римски-Корсаков и Рахманинов, Тухачевски и стотици други руски фамилии наследяват българския духовен код.33

 

През 1552 г. Иван Грозни превзел град Казан, а след три години и Астрахан, и това унищожило държавността на волго-камскитс българи. През 1581 г. Русия получава и Сибир благодарение на българския казак Ермак, който „отишъл на руска служба, съблазнен от голяма награда”. Паметта за българските земи дълго живее както върху държавните печати на руските монарси, така и на големия и на малкия държавен печат на първия руски цар от династията Романови - Михаил Фьодорович, където е изписано -Царь Земли Камской и Болгарской, Царь Казанский и Астраханский" (1613 г.). 39

Според Н. С. Трубецкой „Москва е станала мощна държава само след завоюването на Казан, Астрахан и Сибир", т. е. от края на XVI- началото на XVIII в. и не преди унищожаването на българската държавност.

 

 Отбелязвайки историческата роля на Волжка България, А. Халиков пише: “Волжка България,  Златната Орда и Казанската държава са задържали не само придвижването на Московската Рус на Изток,  но също така и развитието на стопанския й живот по екстензивен път. С падането на Казан, а след това и наАстрахан за Рус  и  русите били открити безкрайните простори на Сибир и  Северна Азия, а по-късно и на Приморието, с техните огромни,  изглеждащи неизчерпаеми природни богатства. В резулт,  образувалата се Русия поема пътя на стабилното и продължително екстензивно развитие, продължило и до наши дни и създало онези огромни трудности, които не бяха преодолени нито с реформите на Петър I и Екатерина II, нито с революциите. В това число и през 1917 г..” 36 Така, че наистина съдбите на българите и на русите са тясно свързани, но тази връзка е много трагична  - както за едните, така и за другите.

 

Вливането на абсолютно нова информация от древните български хроники „Джагфар тарихъ" в българския социум може да има и шокиращ ефект, но след това то ще се отрази благотворно както върху индивидуалното, така и върху етногенетическото усещане на хората за собствения им произход и история, а също така и върху научните историко-лингвистични концепции за етногенезиса на българите. Всичко говори, че тяхната историческа мисия е да бъдат строители, оформители и зидари на новите култури и държави, включвайки и съвременния западноевропейски модел. Западна Европа превъзходно помни своята история, закодирана в имената й - Бавария, Белгия, Бургундия, Барселона, Британия Италия, Испания (чийто първи крал носи името Болгорос) и мн. др., а също така в концептуалните за нея думи- буржоа, буржоазия, бюргер. Известно е, че арабите наричали средновековна Европа „Бурджан", т. е. „Страната на българите" (също и „Страната на градовете") . И затова има много желаещи да присвоят нашата история, но ние не бива да я даваме на никого.

 

Бележки

1. Миятев Петър. България на Волга през средните векове. - В кн.: През вековете. С., 1938, с. 126.

2. Манолов Ив. Урало-алтайският произход на старите българи. -В сп.: Общ подем, 1917, т. I, кн. XVIII, с. 866.

3. Пак там.

4. Вж.: П.Добрев. По следите на една научна сензация. Сказанието за атиловите хуни. ИКК-Славика РМ. София, 1997.

5. Смирнов А. П. Волжские болгары. М., 1951, с. 75.

6. Пак там, с. 53.

7. Давлетшин Г. М. Волжская Булгария: духовная культура. Казань. 1990.

8. Дугин. А. Основы геополитики. Геополитическое будущее РОССИИ М., 1997, с. 331.

9. Пак там.

10. Пак там.

11.Н.Давлетшин Г. М. Волжская Булгария..., с. 153. 12. Пак там.

12. Пак там.

13.Носовский Г. В., Фоменко А. Т. Библейская Русь. Русско-ордьнская империя и Библия. Новая математическая хронология древности. Т. II. М., 1998, с. 164-168.

14. Пак там, с. 167-168.

15. Мостовия А. Ние от космоса. Пловдив, 1990, с. 275.

16. Черних Е. Н. Каргали - крупнейший горнометаллургический ком­плекс Северной Евразии в древности. - Российская археология 1997, № 1.

17. Мостовия А. Ние сме от космоса..., с. 149.

18.3данович Г. Б. Аркаим - культурный комплекс зпохи средней бронзы Южного Зауралья. - Российская археология, 1997, № 2, с. 60.

19. Пак там, с. 47.

20. Пак там, с. 51.

21. Пак там.

22. Пак там, с. 47.

23. Пак там, с. 51.

24. Пак там, с. 51.

25. С авион над един изчезнал свят в Перу. - Сп.: Природа, 1947, кн. 5, февруари.

26. Глоба П. Живой огонь. Учение древних ариев. „Вагриус", „Яуза", „Лань", 1996, с. 29.

27. Нурутдинов Ф. Булгары и мировая цивилизация. -В кн.: Бахши Иман. Джагфар тарихъ. Свод булгарских летописей. Т. I, Оренбург, 1993

28.Яррулина Т. Прабългарският език и световната лингвосфера.

29.Трубецкой Н. С. О туранском элементе в русской культуре.  В кн.:Н.С. Трубецкой. История. Культура. Язык. М., 1995, с. 158.

30. Баскаков Н.А.Русские фамилии тюркского происхождения. М.,

1979

31.Халиков А. 500 руски фамилии от българо-татарски произход. София, 1995 г., с.22

32. Карпович Е. П. Родовие прозвания и титули в России и слияние иноземцев с русскими. СПб, 1886.

33.Халиков А. 500 руски фамилии от българо-татарски произход.

34. Бахши Иман .Джагфар тарихъл Оренбург, 1993, редакция вестника “Булгария”, с.322

35. Буганов. В.И. Мир историил М. 1989

36. Халиков А. 500 руски фамилии...

Последна промяна ( 10 June 2008 )