Menu Content/Inhalt

Вход






Забравена парола
Нямате достъп?
Регистрирайте се!!!

Кой е тук?

ПЕТЪР ДЪНОВ PDF Печат Е-мейл
Автор Администратор   
10 February 2008
/известен с духовното име Беинса Дуно/

За него Айнщайн казва:

„Всички се обращат към мен с „учителю”, но за мен съществува само един Учител и той се нарича Петър Дънов от България

„Любовта е това, без което Животът не може да съществува. Мъдростта е това без което никакво движение не съществува. Истината е това, без което никаква граница не съществува. И когато говорим за трите лица на Бога, ние разбираме: Любовта, която носи изобилния и пълен живот, Мъдростта, която съдържа знание и светлина и Истината, която дава  пълната и безгранична свобода.”

„...Бог е дал на човека четири неща, които грижливо да пази: свобода на душата, сила на духа, светлина на ума и доброта на сърцето.”

„Моето учение е за живата природа, за човека, за Разумното в света и за Бога – науката за Любовта... Това, което казвам, няма разлика от това, което е казал Христос. Моето учение е едно продължение.”

„Имате ли това Разумно, Божествено начало у себе си – всичко може да постигнете. Нямате ли Разумното в себе си – ще страдате, докато го придобиете. Придобиете ли го – пътят ви се отваря веднага.”

Петър Дънов

 

 

 

Петър Константинов Дънов е роден на 11 юли 1864 г. в село Хадърча (от 1877 г. е прекръстено на с. Николаевка), Варненско. На тази дата по стар стил Българската Православната църква е отбелязвала празника на Светите апостоли Петър и Павел.

Произходът му е дълбоко свързан с българските просветителски традиции.  Майка му – Добра,  е дъщеря на Атанас Георгиев Чорбаджи, високообразован обществен деец, владеещ четмо и писмо на родния език и на гръцки и турски езици. По време на руско-турската война от 1827-1828 г. дядо му - Атанас чорбаджи, като преводач, стига с руските войски до Одрин. След войната се премества в Хадърча, където в 1847 г. открива в къщата си първото училище във Варненска околия, а през 1858 г. под ръководството му е построена църква. В 1861 г. бил избран за представител по народните работи на Варненска околия в Цариград . Заминал там на свои разноски. Починал в Цариград в 1865 г. “Няма ги вече тия стари сили като дядо Атанас и надали нашето общество ще види такива старци, които заслужават уважението си между младите...” – пише  неговият съвременник Илия Блъсков.

Бащата на Петър Дънов  – православният свещенник Константин Дъновски /20 август 1830-

13 ноември 1918 г./  е деец на българското Възраждане, духовник и просветител от най-висок ранг. Роден е  в родопското село Устово, сега квартал на град Смолян. Първоначалното си образование получава  в родното село, после в гръцкото училище в Пловдив, продължава обучението си в Пазарджик. На 16 годишна възраст  учителствува 1 година. Още в ранната младост се зародил копнежът му да посвети живота си на Бога. Решил да стане монах в Атон, Константин Дъновски тръгва с приятели  по море за Светогорския полуостров.  Силен ураган предизвиква корабокрушение и гемията потъва, но успяват да се спасят с малка лодка. Константин се отбил в Солун,  в старинната църква “Св. Димитър” да отправи благодарствена молитва към Всевишния, и да се помоли да му вдъхне  смелост и упование по избрания път. В храма срещнал един престарял монах, изпратен сякаш от самото Провидение. Разговорът между двамата разтърсил из основи съзнанието на младежа.  Константин Дъновски осъзнал, че на Бога може да се служи  на всяко поприще и поел пътя към Родината. Заминава за Цариград, където среща  Атанас Чорбаджи и отпътува с него за с. Хадърча. В 1847 г. става първият български учител в селото и в цяла  Варненска околия. През 1957 г. е ръкоположен в презвитерски сан от Варненския митрополит Порфирий,  в 1858 г. служи като свещеник в Хатърча. Същата година  се венчава за Добра. Имат дъщеря Мария и двама сина – Атанас и Петър. От 1860 до 1865 г. е свещенник във варненския храм “Св. Богородица”. На 17.01.1865 г. той освещава първата българска църква във Варна “Св. Архангел Михаил”. Мобилизира по-заможните българи във Варна за основаване на  Варненската черковно-училищна община и е неин председател  от 1860 до 1868 г. Избран е от Варненската епархия за делегат на народния  събор в Цариград през 1970 г. В 1972 г. е митрополит на Варненско-Преславската епархия, 1973 -председател на епархийския смесен съвет. През 1976 г. служи и в руския параклис в руското консулство във Варна. В началото на Руско-турската война, в 1877 г. е задържан от туците по бовиение в шпионска дейност и  излежава 7 месеца в затвора. Изправен е пред турски съд и едва не го обесили. С навлизането на руските войски бил освободен и се връща на черковна служение. От 1878 до 1898 г. е свещенослужител в храма “Св.Архангел Михаил”  - Варна.

“Този духовен председател управлява целия клир на неподчиняващите се села, църквите, училищата и всичко, което се отнася до тези християни. Той назначава местни свещеници, учители и подобни. Съди съпружески спорове, издава разводи и позволителни за брак, освен това освещава църкви, събира безпрепятствено владичината, за което е свикал през юли общо събрание от свещениците и първенците на българските села.”/из доклад на Цариградската патриаршия /. Това свидетелство е най-обективната оценка за делото на бащата на Петър Дънов. Той е начело на организираното самоуправление и духовен живот на българите в годините на турското робство и в противопоставянето им на асимилаторската политика на гръцката патриаршия. Известно е, че отношенията между бащата и сина са били приятелски, с разбиране,  топлота, уважение и съпричастие. Като син на свещеник, Петър Дънов получава Светото кръщение в рамките на православната традиция. Но през целият си съзнателен живот той е декларирал и неизменно отстоявал твърдата позиция на необвързаност с конкретна религиозна система и вероизповедание, макар че, безспорно християнските ценности са в основата на неговото учението. Бащата Дъновски е проявявал изключителна толерантност и подкрепа към идейните дирения на сина.

Образование: Петър Дънов получава начално образование в Нови пазар, а след това и във Варна. Зрелостното му свидетелство за завършено средно образование носи датата 24.07.1887 г. и е издадено от Американското научно-богословско училище в Свищов. Там Петър учи в Богословския отдел и го завършва с отличен успех по музика и богословски дисциплини и с добър успех по останалите предмети. Впоследствие е изпратен за една година като учител в с.Хотанца, Русенско. От детска възраст  П. Дънов проявява искрена привързаност към музиката, която остава завинаги любимото му изкуство. Като ученик започва да свири на цигулка и не се разделя с нея до края на живота си. Чрез цигулката е предал на своите ученици и последователи множество песни и мелодии с дълбоко духовно съдържание и необичайна звукова картина. “Музиката от най-стари времена се прилага като метод за трансформиране на енергиите и за лекуване. Тя е на границата между физическия и духовния  свят. Музиката повдига трептенията на организма. Пеенето е средство за тонизиране на енергиите.”-  проповядва Дънов. 

Студентски години в САЩ: През август 1888 г. Петър Дънов заминава за САЩ. Завършва последователно четиригодишен курс в Теологическата семинария на университета Дрю, Медисън, и двугодишен курс в Богословския факултет  към Бостънския университет (диплом за висше богословско образование от 04.06.1894 г.). През учебната 1893-94 г. завършва и кратък курс по обща медицина в Медицинския факултет към Бостънския университет (удостоверение от 03.02.1894 г.). В Бостънския университет защитената от него теза (дипломна работа) е посветена на миграцията и покръстването на германските племена в християнството.

През седемте години престой на американска земя той има възможност да се запознае с най-модерните идейни течения и школи в световен мащаб и да се докосне до  западната индустриално-рационалистическа цивилизация. В САЩ току-що е завършила Гражданската война. Американската цивилизация набира огромно ускорение във всички области на обществения живот и става образец за тържеството на разума и целесъобразността над хаоса.

Деветдесетте години на ХІХ век стават арена на спонтанен философски бунт срещу материализма, в битката на идеи се намесват интуититивизмът, феноменологията и идеализмът във всичките му форми.  Възникват нови идейни течения, философски и религиозни концепции, духовно-мистични школи и движения. Новият свят е в центъра на събитията.От 1845 г. нарастваща популярност в САЩ придобива и модерният спиритизъм с родоначалник французина Ален Кардек /р.1804 г./.

На 17.11.1875 г. в Ню Йорк е сновано теософското общество, чиито основатели са: Елена Петровна Блаватска /1831 – 1891/, американския полковник о.з. Хенри Олкът и още 18 души. Влиянието на теософията върху светогледа на Дънов  е в разширяване на познанието и стремежа да проникне в истината за света и за себе си. Три са основните цели, които теософите поставят пред себе си:

1. Постигане на всеобщо братство между хората на земята без разлика на раса, нация, род, вяра, пол, състояние и обществено пложение.

2. Обстойно изучаване на всички религии, митологии, филисиофски системи, изкуства и науки на Запада и Изтока.

3. Задълбочено изследване на окултните /от лат. – тайни, скрити / закони в природата и Космоса, събуждане на латентните висши сили и възможности на човешкото същество и използването им за благото на цялото човечество.

Практическата насока в дейността на Теософското общество е свързана с обединяването на религиозни учения от цял свят.Една от първите стъпки е преоткриването на древноиндийския мистицизъм в западната култура. Някои изследователи назовават  теоретичния фундамент на теософите “езотеричен будизъм”.

По късно, в  учението на Дънов се откриват  осъвременени теоретическите и практическите постулати на “Аюрведа” и други източни учения за Логоса и Човека.

 

Отново на родна земя. Откриване на Пътя: При завръщането си в България през 1895 г П. Дънов веднага открива колко съществена и всеобхватна е разликата между реалността, в която е бил вписан до вчера, и тази, която го посреща – близка и позната, но същевременно толкова далечна и чужда. Възрожденските идеали на Отечеството му вече са потъпкани в прахта на  хищни пориви за власт, бързо забогатяване, ползване на облагите от общественото положение, кариеризъм, фарисейщина - плевелите на новото време.

Веднага получава предложение да заеме пасторска катедра на Методическата църква в Ямбол. Съвсем логична переспектива въз основа на досегашното му развитие и придобитата квалификация. Отговаря, че ще даде съгласието си, но при  едно условие – да не получава заплата. По негово мнение да служиш на Бога е призвание и не е правилно да се служи за пари. За да избегнат прецедент, от църквата  решават, че най-добре да го оставят да си върви по пътя, извън системата на тази евангелска църква. А може би – и на всяка друга. Постъпката му разкрива едно определено равнище нравственост, от позиците на която той подхожда критично към църковния клир като цяло и към духовенството на Българската православна църква. Дънов заминава за Варна, където отсяда при сестра си Мария за две години. Това е периодът, в който излиза първата му книга “Науката и възпитанието” (1896 г.). В нея са изложени основните принципи, закони и методи, върху които по-късно авторът развива цялото свое духовно-философско схващане за вечните начала на живата природа и човека, за преобразуването на обществото и света.

През 1897 г. П. Дънов се премества в Нови пазар при баща си, свещ. К.Дъновски. Православният духовник прави опит да назначи сина си като чиновник при Варненския и Преславски митрополит, който му е личен приятел, но П. Дънов отклонява поканата. Председателят на Теософското общество у нас по онова време – Софроний Ников, му предлага работа като проповедник за тази организация, но също получава отказ. От този период е и втората книга на Петър Дънов – “Заветът на цветните лъчи” (ок. 1897; първото многотиражно издание е от 1912 г.), изградена върху тълкувания на библейски стихове и съдържаща – според автора – онези пасажи от Свещеното Писание, диктувани пряко от Духа.

Най-важното събитие е от 07.03.1897 г., малко преди Петър Дънов да навърши 33 години (т.нар. “Христова възраст”). Това е моментът, когато получава от невидимия свят просветление за мисията си на Земята; постига най-значимият плод на самопознанието, за да разбере кой е той, защо е тук и какво очаква Небето от него. В един миг на кристално ясно прозрение П. Дънов постига отговорите на тези въпроси. Той преживява непосредствен контакт с Божия Дух. Сведетелство и израз на това мистично общение става книжката под заглавие “Хио-Ели-Мели-Месаил”. От редовете на текста, а и между тях, извира светлината на Словото на Истината, звучи Гласът на Бога, изваян чрез прости и красиви думи от Неговия достоен Пратеник.  На 08.10.1898 г. в салона на читалище “Светлина” във Варна един неизвестен на обществеността българин изнася пред благотворителното дружество “Милосърдие” беседа под заглавие  “Призвание към народа  ми – български синове на семейството славянско”. Всъщност възванието е своеобразна визитна картичка, с която П. Дънов се представя пред българската и световната общественост. В това обръщение към пробудените души на своето време авторът набляга на три най-важни момента:

1) Основната характеристика на съвременната епоха – глобален преход от едно състояние на човешкото съзнание към друго - по-високо, което на езотеричен език наричаме изграждане на Новата Култура на шестата раса.

2) Мисията на Петър Дънов като Миров Учител, еманация на Христовия Дух – да предаде на българския народ и на света Новото Учение - най-актуалното и най-адекватното за сегашния космически етап от еволюцията на земното човечество. Това Слово представлява осъвремененото християнство на днешния ден, изчистено от наслагванията на човешките предразсъдъци през вековете, максимално съобразено с духовно-нравствените изисквания на нашето време. Учението му в този вид съчетава водещите християнски ценности с хилядолетната мъдрост на Изтока (духовен и географски) и същевременно притежава неподражаем, оригинален фундамент, който не се среща никъде другаде по света. По своя характер учението е универсално (сиреч предназначено за всички хора и за всички времена), но възниква на българска почва. То има достойнствата на наука, философия и практика за живота.

3) Мисията на българския народ – да приеме Словото на своя Учител – Новото Учение, да го осмисли, да го съхрани от вражески атаки, да го приложи в живота, да го разпространи сред българите, сред славянството и по цялата планета Земя. Възванието е подписано от П. Дънов по следния начин: “Аз съм Елохим, Ангел на Завета Господен”.  Така авторът декларира себе си като представител на висшата Божествена Йерархия .“Елохим” е едно от названията на Бога в Стария Завет, като проявление на Второто Лице на християнската Света Троица  и в Стария Завет  - “Ангел на Завета Господен”. Въплъщение на Второто Лице на Св. Троица в християнското учение е Господ Иисус Христос). “Зная при това, че Христос е говорил още много съществени неща, които не са писани. Окастрено е Христовото учение. Останали са само сенките и цялото днешно християнство е положено върху тях. В приложението на съвременното християнство бих искал да видя живата Христова любов. Тази Любов бих желал да видя и под филона на всеки свещенник” – пише Дънов.

Периода между 1895 и 1900 г. Петър Дънов прекарва в почти пълна самота, посвещавайки това време изключително на работа върху самия себе си. През 1900 г. завършва труда си “Седем разговора с Духа Господен”, в който дава израз на своите мистично-окултни търсения и разсъждения.

1901 г. бележи едно ново начало. П. Дънов започва дългогодишна серия пътувания из България, като държи сказки във всички по-големи градове и в по-малки селища. Тематиката е съсредоточена върху едно нестандартно, ненапълно признато, но твърде интересно познание – окултните науки за Вселената и човека. Успоредно с лекторията П. Дънов извършва измервания на главите на някои слушатели (френологически анализ) с цел да определи личностните им характеристики. Впоследствие тези изследвания му помагат да нарисува образът и народопсихологията на българина, което е определило и най-верния подход в проповедите му. Входът за сказките като правило е свободен и навсякъде те се радват на подчертан интерес. Така в продължение на 12 години П. Дънов обхожда страната, говори, наставлява, просвещава и едновременно с това проучва из основи българина. От този период датира и кореспонденцията му с неговите първи последователи: Пеню Киров от Бургас, Тодор Стоименов от Пазарджик и д-р Георги Миркович от Сливен.

“Бялото братство”: На 06.04.1900 г. Петър Дънов призовава своите първи трима ученици на среща в гр. Варна. По този начин е положено началото на т.нар. “събори на Бялото братство”. През м. юли с.г. във Варна се провежда първият подобен събор с участието на П. Дънов и посочените по-горе негови първи последователи. Това събитие дава основание 1900 г. да бъде приета за година на създаване на Духовното общество “Бяло братство” у нас. Съборът протича под формата на съвместни разходки, дискусии върху проблеми от духовно-етически характер, молитви и др. През следващите години съборите на ББ стават традиционни. Първоначално в тях участват само лично поканени от П. Дънов хора. Вторият и Третият събор са проведени в Бургас (1901 и 1902), а Четвъртият – отново във Варна (1904). От 1910 г. те биват пренесени в старата българска столица В. Търново. Междувременно през 1904 г.  Дънов се заселва в София, на ул. “Опълченска” № 66. Столицата се превръща в център на дейността му.Съборите на ББ са провеждани от 1900 до 1944 г. по веднъж в годината – обикновено през август. След 9 септември 1944 г. комунистическият режим ги забранява. Възстановени са непосредствено преди 10 ноември 1989 г. след разпадането на тоталитарните структури в Източна Европа. Дните на събора са по правило между 19 и 25 август всяка година. Но и преди началната дата, и след крайната, верните последователи на П. Дънов са в техния палатков лагер в района на Седемте Рилски езера. Според Учителя на Първи  януари е Нова година в материалния свят, 22 март /денят на пролетното равноденствие/ е началото на годината в духовния свят, а 19 август бележи Новата година за Божествения свят (тогава е и датата на неподвижния християнски празник “Преображение Господне” по стар църковен стил)

Често в своите беседи П. Дънов подчертава, че във високите планини и  в близост до техните върхове може да бъде осъществена пълноценна връзка с невидими разумни сили, готови да подпомагат хората във всички техни благородни начинания. Тази е и основната причина за непомръкващата обич на белите братя и сестри към планините. Първенството тук безспорно принадлежи на Рила, която според П. Дънов е един от най-древните духовни центрове на Земята. От 1920-1922 г. датират първите разходки сред природата. Първоначално обект на посещения са поляните под Драгалевския манастир, след това – пеша до Чам Кория (дн. Боровец) и до връх Мусала. При тези излети П. Дънов говори на последователите си за езика на “Живата Разумна Природа” и за величието на нейната разумност.

В София, в квартирата на ул. “Опълченска” П.Дънов започва изнасянето на т.нар. беседи. За тях не са били изготвяни никакви официални обяви, а новината се е предавала от човек на човек. До края на І св. война П. Дънов държи беседи само в неделя сутринта от 10 часа. По време на трите войни (Балканска, Междусъюзническа и Първа световна) броят на последователите му в столицата е около 250-300 души. Идеите му, че България не бива да участва в І св. война, и изявленията му против шовинизма го правят подозрителен за държавната власт. През 1917 г. градоначалникът на София му забранява да изнася публични беседи. Скоро след това бива интерниран във Варна. Там остава до края на 1918 г., живеейки в хотел “Лондон”. В негово отсъствие събранията на Братството в столицата се израждат до спиритически сеанси. От този период води началото си организирането на кръжоци в провинцията: Варна, Русе, Ямбол, Габрово, В. Търново и др.

През двайсетте години на миналото столетие укрепването на движението поставя на дневен ред въпроса за периодични издания. Първо подобно издание е сп. “Всемирна летопис”, което излиза в четири годишнини от 1919 до 1926 г. Девиз на списанието е мисълта на П. Дънов: “Работете между тоя народ, защото повдигането на българската душа влиза в Божествения план.” Отпечатването се извършва в Придворната печатница. По решение на Просветителния комитет при Министерство на народната просвета списанието е препоръчано с окръжно № 3006 от 13.12.1919 г. за училищните библиотеки при всички пълни и непълни средни училища и за учебните заведения, подведомствени на окръжните училищни инспекции. Също така с предписание № 946 от 21.02.1920 г. Щабът на БНА го препоръчва за всички части, учреждения и армейски управления.

Органът, признат за представителен на Бялото братство, е сп. “Житно зърно”, излизало в продължение на 20 години (от 1924 до 1943 г.). Забранено от комунистическия тоталитарен режим след 09 септември 1944 г., то е възстановено 1991 г. Кръстник на това издание е д-р Г. Томалевски. Основните тематични кръгове са из областта на историята, философията, социологията, окултното учение, изкуството, вести от живота на Братството и книгопис.

Влиянието на П. Дънов и неговите идеи в национален мащаб след края на войната нараства чувствително. Основните причини за това, изтъквани от противниците му, са свързани с тезата, че гибелните последствия от военните конфликти водят до ориентация към суеверия и мистицизъм. Освен външните предпоставки, причините за порасналата обществена значимост на ББ биват търсени и в самата същност на неговото учение. Известният църковен деец и православен богослов архимандрит проф. Евтимий (Сапунджиев) набляга на две обстоятелства: 1) Движението “не поставя на човешките слабости и грехове ония запрещения и вериги, които поставя Църквата”; и 2) Петър Дънов обещава религиозна наука и разумна вяра, отговаряйки на жаждата на нашето общество за разрешаването на противоречията между наука и вяра. И. Г. Хол обръща внимание на качеството на П. Дънов да познава и оценява характера на хората и на обстоятелството, че в учението на последния не биват засягани пряко обществените проблеми на реалния живот. М. Калнев в многобройните му критични съчинения подчертава фактът, че П. Дънов е прочут преди всичко като “учител на нравствеността”. Към етиката на новото учение са отправени голяма част от атаките на православните църковни дейци и богослови в печата. Н. Православов изтъква като най-важна притегателна сила на идеите на П. Дънов поставянето на абсолютната свобода в основата на нравствеността. В. Граблашев, спиритист и близък познат на П. Дънов, изтъква като причина за влиянието му факта, че “живее, както проповядва” и,  че “хипнотизирал хората”. А. Томов в своя пространен анализ се спира на редица социални и политически причини и възникващите от тях глобални проблеми, на които П. Дънов предлага разрешение – войната и следвоенната криза водят до засилване на обществените противоречия, до мизерия и епидемии, вследствие от което се наблюдават две тенденции: а) човешката душа става по-чувствителна и възприемчива, в нея се пробуждат стремежи към правда и хармония; б) самото човечество, осъзнавайки нищетата на съвременната цивилизация, възприема мисълта за преодоляване на злото и изграждане на нова култура. Не е без значение и обстоятелството, че П. Дънов е проявявал определени парапсихологически способности, свидетели на които са ставали както мнозина негови последователи, така и съвсем странични хора. Но най-важното е, че учението на П. Дънов се отличава от останалите идейни направления в онази епоха (а и не само в нея) по своята практическа насоченост.

Представителите на интелигенцията, които посещават беседите, са водени там от перспективата, която им предлага лекторът – чрез себепознание и самоусъвършенстване на всяка човешка индивидуалност да възтържествува нов ред на Земята. Тази мащабна цел изглежда убедителна, ясна и напълно издържана от нравствено гледище. Особено привлекателен е еволюционният елемент чрез избягване на кръвопролитията и братоубийството, ужасът от които е още жив в съзнанието на съвременниците. Учението за Любовта като основен принцип на Битието и за братството между хората (аналогично с християнската и теософската концепция) – водеща поанта в етиката и метафизиката на П. Дънов – отговаря на социалните и нравствените търсения и стремления на епохата и в този момент е в съзвучие с идеите на най-напредналите европейски и световни умове.

Има и един друг аспект на изследвания феномен – своеобразната институционализация на личността на Петър Дънов в рамките на цялостния социално-културен фон, което изпъква много отчетливо и в най-чист вид около средата на 20-те години. Прототипа на духовният водач (или “гуру”) е по-характерен за източните култури и религиозно-философски системи. Там терминът “Учител” притежава древна традиция и предполага определно духовно съдържание, в чиято основа се намира идеята за същество от по-висока небесна йерархия, Божий пратеник  на Земята, който е натоварен с мисията да ускори еволюцията и да издигне благоденствието на по-малките си събратя, обикновените хора. Всички наблюдатели са единодушни в оценката си, че влиянието на П. Дънов върху околните е огромно, всеобхватно и непоклатимо. Резюмето на тази преценка е с подтекст, че за своите последователи П. Дънов е Бог или, формулирано с езика на езотеричното познание, Миров (Световен) Учител.

Самото духовно общество “Всемирно Бяло братство” получава различни наименования в обществен план. Най-разпространеното измежду тях е “дъновизъм” по името на неговия основател, водач и идеен вдъхновител. Названието “дъновизъм” се използва само от изследователи и лица, външни за движението. В рамките на самото ББ такова понятие не съществува. Членовете на братството се назовават помежду си “бели братя” или просто “братя и сестри”, с което изразяват и една от основоположните цели на движението – постигане на братство между всички хора на планетата. Самият П. Дънов нито веднъж не декларира монопол върху излаганото от него познание и изключва механичното пренасяне на собственото си име върху цялостната му теоретично-практическа концепция и система. Той нарича своето учение – “учение на Бялото братство”, а своите последователи – “ученици на Бялото братство”. Под “Бяло братство” в случая той разбира една невидима общност от същества, завършили своята духовна еволюция в материалния свят и постигнали съвършенство (по смисъла и на Мат. 5:48), които вземат дейно участие в целокупния живот на човечеството във всичките му измерения. В широк план терминът “Бяло братство” е възприет от последователите на П. Дънов за обозначаване на собственото им движение. Символ на тяхната духовна общност е белият цвят като изразител на чистотата и извисената духовност. На съборите до 1944 г. всеки член на ББ може да види непосредствено П. Дънов и да чуе беседа от неговата уста. След І св. война отпада правилото П. Дънов да отправя лични покани до хората, които желае да присъстват на проявата. Нерядко се включват и лица, външни за ББ, водени от любознателност, искрен интерес или желание да променят живота си. Всеки е добре дошъл да се включи в т.нар. “братски живот”. Не бива поставено като цел представяне на различните центрове на обществото в страната, не са необходими никакви формални изисквания за участие. На съборите се събират и средства за дейността на Братството въз основа на доброволни пожертвувания. Всеки се чувства отговорен и полага грижи за благосъстоянието на другите, изпълняват се съвместни начинания: молитвен наряд, пеене, Паневритмия, братски трапези, почистване и облагородяване на природната среда

Окултна школа на Бялото братство в България: На 22 март, 1922 г. бива открита Младежка окултна школа. Лично П. Дънов съставя списък на 80 души, които предвижда да участват в нея, ала на първите лекции идват двойно повече, понеже новината се разпространява в средите на теософи, спиритисти, толстоисти и анархисти. Някои от тях се надявали да видят и чуят сензации и дори чудеса. Самият П. Дънов дефинира смисъла на Школата по следния начин: “... Тъй щото окултната Школа не е школа за утешение на хората, но тя е школа за изучаване на великите неизменяеми закони на Битието, на проявлението на Бога, в който нашият живот се развива съразмерно и хармонично.” С тези думи той определя веруюто на своята бъдеща работа – изграждане на една силна духовна среда, която да приложи новото учение, т.е. той поема решително активна и действена насока за развитие на движението.

 Слушателите в Школата са обособени в Младежки или Специален клас, занятията протичат от 22 септември  до 22 март. Освен изнасянето на лекции,  П.Дънов им поставя задачи за размисъл, писмена работа или конкретни действия. Съчиненията по зададена тема биват проверявани от П. Дънов и се коментират на следващата лекция. Провеждат се и “младежки събори” (общо осем на брой), които представляват  конференции на школите – от 25 до 28 август всяка година, като първият събор е през 1923 г. в салона на ул. “Оборище” № 14. След откриването на Младежката школа бива създаден и клас за другите последователи – Общ окултен клас, в който влизат семейните. Вероятно около 1930 г. двете формации се обединяват. В така изградената Школа П. Дънов учи своите последователи на привидно всеизвестни истини, които обаче до момента остават неприложени от хората в техния живот – любов, братство, уважение към ближния; посвещава ги в тайните на природата и човешката същност; предлага им методи за правилен, здравословен начин на живот – вегетарианство, въздържание, пост. Създаването център на дейността на Бялото братство на селището “Изгрева” е плод на идеята за експериментиране на братския живот, поддържана от студентското ядро в движението. Към тази група принадлежат голям брой студенти, предимно от Софийския университет “Св. Кл. Охридски”.От техните среди най-изявени са: Георги Томалевски – изтъкнат писател-есеист, физик; Георги Радев – философ; Борис Николов – естественик; д-р Методи Константинов – също философ. От началото на 20-те години на ХХ в. към тях се присъединява и Боян Боев – учил философия в Германия, ученик на д-р Рудолф Щайнер - родоначалника на антропософията. Боян Боев в края на десетилетието започва да изпълнява функциите на личен секретар на П. Дънов. Идването на подобни хора в Братството е показател за авторитета на движението по онова време и служи като стимул за възникването на нови организационни форми. Голямата цел на изграждането на “Изгрева” е той да бъде превърнат в “школа на братското сдружаване, в която човек да превъзмогне и завладее низшата си природа и пробуди Божествената душа в себе си за бъдещата работа”- П.Д. Основни занимания там са трудът за общото благо и за личното самоусъвършенстване. През 1928 г. сеотглеждат: овощна и зеленчукова градина, царевични и слънчогледови насаждения, от които се набавят продуктите за общите трапези. През същата година П. Дънов се премества да живее тук от ул. “Опълченска” № 66. Все повече членове на движението последват примера на своя духовен водач и също са заселват в “Изгрева”. “Изгревът” се превръща в реално лице на движението – място, където всеки  да види с очите си резултатите от усилията на П. Дънов. От началото на 30-те години на ХХ в. настъпва период на най-активна дейност -вече не толкова за откриване на вътрешни организационни форми, колкото за въздействие, насочено извън самото Братство – върху обществения живот в България и за набиране на съмишленици зад граница.

Както и преди, външни хора винаги са били добре дошли и за беседи, и за концерти, и за братски трапези. След установяването си на “Изгрева” П. Дънов започва да държи беседи и лекции по три пъти седмично. Неделната беседа остава в традиционната си форма – започва с прочитане на глава от Библията, след което Учителят прави коментар върху стих от нея.

През разглеждания период продължава и провеждането на събори. До 1925 г. те се организират във В. Търново на братското лозе, като през 1923 и 1924 г. са осуетени поради напрегнатата политическа обстановка в страната. На събора през 1922 г. (6-15 август), с участието на ок. 300 членове на движението, се стига до сериозен конфликт с представители на Православната църква. За последен път съборът на ББ се състои във В. Търново през 1925 г. След закриването му търновското православно духовенство разпространява декларация, че жителите на града не желаят повече П. Дънов да организира събори в тяхното населено място. Това налага пренасянето на съборите в столицата и довежда до ускоряване създаването на “Изгрева”. През 1926 г. съборът се провежда в София (22-29 август).В лагера на Братството цари идеален ред и чистота. През описвания период от време броят на последователите на П. Дънов се увеличава значително. Точната цифра не е известна поради факта, че Братството не притежава конвенционална структура с управително тяло и местни органи в административен смисъл. Всеки желаещ може да стане член на движението, липсват процедури за “приемане”.Смята, се , че единственият критерий за принадлежност е самият ти живот, т.е. практиката. В протоколите от съборите фигурират имената на хиляди хора, но и това не е показателно, тъй като присъствието не е по принципа на представителството, а въз основа на личното желание и възможности. (Впрочем този принцип е в сила и в настоящия момент от дейността на ББ у нас.) Най-разпространеното мнение тогава е, че “белите братя и сестри” са ок. 15 000 в цялата страна, от които 3 000 само в София. Според други данни числеността им е не по-малка от 40 000. Самите членове на движението изтъкват, че са повече от 200 000. Както обикновено истината се крие някъде по средата. Независимо от невъзможността да бъде установен точният брой, очевидно е, че става въпрос за голямо влияние в обществения живот, което извежда ББ в онази епоха като “най-силно духовно течение в България “.

П. Дънов бива посещаван от видни държавници, обществени дейци, хора на културата, чужденци и пр. За първи път в началото на 30-те години член на Братството осъществява обиколка из Европа, за да разпространява идеите на П. Дънов. Това е П. Г. Пампоров, завършил философия в Софийския университет, от младата студентска вълна в движението. През 1930 г. той предприема пътуване по Стария континент като организатор на курсове по есперанто. Паралелно с това изнася лекции за “учението на ББ в България”. Посещава Англия, Франция, Германия, Италия, Полша, Чехословакия и Швеция. Отзиви за беседите му, посветени на Словото на П. Дънов, са поместени, например, в английския вестник “The Manchester Guardian”. Има данни и за дейността на Михаил Иванов във Франция. През 1937 г. той заминава за тази страна по поръчение на своя Учител и основава там най-мощния клон на ББ извън територията на България. Идеите му са почерпани от беседите на П. Дънов, като той се старае да доразвие някои от тях. При едно от пътуванията си на Изток, в Индия, получава духовното звание “омраам”. При транскрипцията от френски език фамилията му звучи като “Айванов” (или “Айвънхов” на английски), с което име може да бъде срещнат върху страниците на съвременни издания. Понастоящем създаденото от него подразделение на ББ във Франция разполага с впечатляваща материална база: собствени издателства, ваканционно селище в Алпите, лагер в Париж. Членовете на движението там са хиляди. Не е случайно, че след векове страната, приютила следовниците на българското богомилство, става един от центровете и на Бялото братство. Френски хор и членове на  ББ гостуваха в България през м. юли 1995 г. Хористите изнесоха запомнящ се концерт в зала “България” в столицата, изпълнявайки песните на П. Дънов на чудесен български език. Второто подобно посещение в нашата страна на група членове на ББ от десет държави бе през м. октомври 2003 г.

Друга важна форма за представяне на новото учение  извън България е преводаческата работа – главно на есперанто, а също и на френски и английски език. Освен изброените беседите на П. Дънов биват превеждани по онова време още и на немски, руски, латишки, сръбски, хърватски, шведски, естонски, чешки и италиански език.

Новият етап, в който ББ навлиза през 30-те и 40-те години на ХХ в., откроява тенденцията за заемане на здрава позиция в обществения живот. Продължава дейността вътре в страната. В този период ясно е изразено сътрудничеството с вегетарианското, въздържателното и есперантското движение. От сферата на религиозно-философските схващания на движението, характерни до края на 20-те години, започва активно преминаване към дейни и конкретни позиции спрямо най-животрептящите проблеми на съвременния живот. За тази ориентация съдействат два главни фактора: 1) Изострянето на опасността от нов глобален военен конфликт и надеждите за неговото избягване, промените в обществено-политическите и икономическите условия в България и света – обективните дадености на действителността; и 2) Състоянието на самото духовно общество “Бяло братство” – вътрешно укрепване, изясняване до голяма степен на фундаменталните теоретични принципи и разгръщане на дейността навън.

Последни години от живота на Петър Дънов:   Втората световна война не прекратява дейността на Братството, но води и неизбежните ограничения. П. Дънов не прекъсва различните цикли от беседи, нито за момент не забравя дълга си към учениците. Но все по-често изпитва нужда да се усамоти в скромната си стаичка. И в миговете на вглъбяване и полет на духа да потърси решение на надвисналите като мрачна лавина над човечеството проблеми. Става по-затворен в себе си, по-концентриран, по-отдаден на вътрешна работа. В Словото му от онези години, се открива импулс към обобщение и необходимост да се извърши равносметка на стореното.

През 1944 г. Втората световна война навлиза в заключителна фаза. 1944 е последната година от живота на П. Дънов и от активния живот на Братство. Заради бомбардировките П. Дънов е в с. Мърчаево, Софийско, в дома на брат Темелко (починал 1991 г.). През лятото на 1944 г. е организиран последният събор на Рила преди периода на комунистическия тоталитаризъм. През октомври същата година П. Дънов се завръща на “Изгрева”. Учителят на Бялото братство Петър Константинов Дънов (Беинса Дуно) си заминава от този свят на Стефановден (според новия църковен стил) в самия край на бурната и съдбоносна 1944 г., оставяйки основаното от него движение без водач и обединителен център. Скоро секва активният живот на белите братя и сестри, спират техните изяви в обществото, а процесът е довършен от “народно-демократичното” правителство на БКП (под прикритието на Отечествения Фронт), от  партията - морален и физически убиец на цвета на българската интелигенция.

От средите на писателите най-популярни последователи на П. Дънов са Мара Белчева, Георги Томалевски и Георги Радев. Измежду медиците – прочутият народен лечител Петър Димков, д-р Георги Миркович и Михаил Стоицев. Философи: д-р Методи Константинов, Боян Боев, Ангел Томов. Между политиците (по-скоро - замесен в политиката) не може да не споменем Любомир Лулчев. Художници: гениалният Борис Георгиев (рисувал портрети не само на П. Дънов, но и на личности като Алберт Айнщайн, Рабиндранат Тагор, Махатма Ганди и др.) – за съжаление познат повече в чужбина, отколкото в родината си, живописец и график, ненадминат майстор на портрета; Цветана Щилиянова (автор на един от най-известните портрети на П. Дънов, завършен на 14.02.1934 г.). Музиканти: Цветана-Лиляна Табакова (примадона на Софийската опера преди 1944 г.), Димитър Грива (композитор и диригент). И още множество държавни чиновници, актьори, музиканти, драматурзи, учители, стенографи и т.н., чиито имена се съхраняват с обич в паметта на Братството. Най-изявените средища на движението в онази епоха са София, В. Търново, Пловдив, Варна, Бургас, Айтос и околните му села, Казанлък, Севлиево, Русе. Общият брой на последователите на П. Дънов през този период е означен от проф. протопрезвитер Стефан Цанков като 20-30 хиляди, а в Българската енциклопедия на Н. Данчов фигурира цифрата 40 хиляди. Едно любопитно сравнение показва, че в същия период Теософското обществото в България  наброявало 121 члена (!).

На 27 декември1944 г. Дънов завършва земния си път. Последните му думи са: “Свършихме една малка работа за Бога!” От гледна точка на един велик Миров Учител това може би наистина е една “малка работа”. Но оценена през призмата на земното измерение, жизнената изява на П. Дънов носи титаничния потенциал за радикална промяна на света. Семето, посято от Словото в човешките души, дава и ще дава богати плодове. Раздялата на Учителя с неговите ученици е само на материално равнище. Той им оставя  неоценимото съкровище на познанието, което – ако бъде приложено – помага на всеки да изпълни своето предназначение на тази планета. Учителят на Бялото братство невидимо присъства и днес. Съдейства на всеки, който искрено се стреми да следва избрания достоен път на духовно-нравствено усъвършенстване. Нещо повече, Той подготвя в отвъдния свят душите на онези, които желаят да се завърнат сред нас и да внесат своя дял в грандиозното начинание за утвърждаването на Новата Култура на VІ раса.

Ето и оценката на самия Петър Дънов за неговото учение: “Всичко онова, което съм казал, няма да загине, то ще си бъде, това са живи думи...”, “Аз проповядвам едно учение за развитието на душата, ума и сърцето. То е учение, което носи спокойствие на сърцето, носи светлина на ума, обнова на душата и сила на духа.”IYI

 

Откъс от „Учението на Бялото Братство том I”, автор- Константин Златев, биограф и тълкувател на беседите на П. Дънов

Последна промяна ( 07 July 2008 )